Вече две години заедно чакаме да вземем хлапетата от детска градина.

Вече две години дружно чакаме да вземем хлапетата от детска градина. Аз прибирам щерка си, той – правнучката. Даже не си припомням по кое време вежливите кимания преляха в къси диалози, по кое време казаното напука кофража на клишетата и стартира да пропуща струйки смисъл. Преди към седмица пред градината пристигна жена му. Леко обезпокоен я попитах наред ли е всичко. Тя ми отговори, че мъжът й трябвало да пренощува в болница поради някакви проучвания и всичко било наред, с изключение на целувката. Не задълбах, само че незададеният въпрос се закова на дъската “to do ”. Вчера се срещаме пред градината, заговаряме се и аз махам намордника на обикновеното, клюкарско любознание. Питам го за целувката. Отговорът му продължи най-малко 10 минути, последните няколко от които ченето ми се хлопаше в коленете. – Още като бях дребен, дядо ми споделяше, че заран мъжът има две отговорности: Първо, да целуне жена си и да й направи комплимент, и второ, да разсмее фамилията на закуска. “Понякога дамата няма да желае целувка и ще се дърпа, само че ти ще я гониш. Отстъпиш ли един път, ще се случва отново и отново, и ще става все по-често и все по-трудно да я догониш. Ще има моменти и когато ти няма да искаш да я целунеш. Но както и равнищата, и ковачницата, и добитъкът, по този начин и дамата има нужда от неизменност. Ще я целунеш.
После ще й направиш комплимент. Дори да е: “Ох, какъв брой ти отива тъкмо това черно под ноктите! ” и едвам тогава ще отидеш при фамилията. После на закуска ще разсмееш всички. Ама всички. Ще им приказваш нелепости, до момента в който им светнат очите. Ще им казваш какъв брой е хубаво, че имат вчерашна салата сред зъбите, ще приказваш за прелестната вихрушка на открито или за обичания ти прахуляк от полето. Ще ги накараш да се засмеят. И едвам тогава ще започнеш деня си. И каквото и да ти донесе този ден, даже някой да не доживее вечерта, ще знаеш, че жена ти е целуната, а децата – усмихнати. И по този начин ще останат в спомените ти. ” (Това е почти представен роман за съветите от дядото на прадядото!) И аз го върша. Целувам я, лаская я. И децата започнаха да го вършат. С техните дами, мъже, деца. Но най-хубавото от всичко са четири генерации, говорещи нелепости на масата заран. Всяка от тези закуски е по-смислена от половината ми живот. На този човек дори не му знам името. Не знам къде живее, от кое място е, по какъв начин е прекарал последните осемдесет години, с какво се е занимавал, с какво се занимава през днешния ден. Прадядо е на Емма. И има жена, която след повече от половин век фамилен живот усеща липсата на целувката заран. Но и единствено това ми стига небето да е с две октави по-синьо. Да желая да прегърна целия свят. И да го поканя на закуска. Автор: Димитър Георгиев